моят път

Измина година от пневмонията ми. Напоследък се питам защо не успях да си наложа да правя йога след болестта в някакви по-разумни срокове, когато вече бях възстановена физически. И това, въпреки, че знам, че практиките ми носят усещания, ползи, които нищо друго не може да ми даде. 
Всеки път ми преминава мисълта: не беше готова. И никакво друго обяснение. От скоро ми  идва  друга мисъл: страхуваше се. И отново без обяснение. 
Днес мисля, че знам. Усещанията, които имам би трябвало да ги осмисля, да приема промяната, която идва с тях. Може това е страха от промяна, която идва бързо, която не винаги разбирам, може би. 
Разбиране, осъзнаване, приемане - това са едни понятия / за мен /, които по някакъв начин се преплитат и нямат границите, които имат в ежедневието. Знам, че се страхувам да не се вземам много на сериозно, но защо не знам. Пътешествията които ми се случват би трябвало да ме учат, но не винаги мога да разбера урока. Или поне така си мисля, защото няма покритие от ежедневието. /Пиша неща, които ми идват, думи, които не са точните, но сякаш носят смисъла/ 
В този ред на разхвърляни мисли си мисля, че сега отново е най-точния момент да се върна. Това, което се случва, силата, с която се случва, ме кара да го мисля. Практиките, откакто се върнах, се броят на пръсти. Първия път усетих медитативното състояние към края на практиката. Всеки път то идваше по-рано и по-рано. Вече идва още в началото. Може би още с първите осъзнати вдишвания за изпяването на мантрата... Сякаш всичко, до което бях стигнала до миналата есен, сега се връща, но с по-голяма сила, убедителност и особена мотивация. 
Не искам да се страхувам, въпреки, че и сега се промъкват едни такива мисли - сaботьори. Ще ми се да мисля, че днес съм готова за промяна, от която имам нужда и това е Пътят...
Моят път...


***