Очаквам Морския кон да си изпълни обещанието. Повиках го.
Конят ме взима от Зеления залив. Минаваме между високите скали в морето. Те са като ограда между двата залива. Червеният залив си е същия. Пещерата, червените скали чак до безкрайността. Оглеждам се за Орела, няма го и се чувствам разочарована. С коня тръгваме по край морето. Еднообразна безкрайност - спокойно море, плажна ивица, стена от червени скали... Връщаме се...
Усмихвам се, Орелът ни чака. Издига ме на сушата. Над скалите е безкрайно зелено плато, с онези заоблени зелени хълмове. Като зелено море са.
Орелът лети пред мен, а аз след него. Спокойни гори, леки хълмове, безкрайност, безвремие... На някои места над гората се издигат малки бели облачета. Орелът прави кръг около едно от тях и ме вика да се приближа. Политаме в кръг и започваме да слизаме надолу., бавно по спирала. До нас има водопад. Бялото облаче са пръски от водата. Продължаваме да слизаме. Искам да кацнем, но Орелът не ми позволява и бързо се издигаме нагоре. Продължаваме да летим над безкрайните гори. Изоставам. Пред нас е Белият връх. Това е един малко по-голям хълм от другите, завършващ със сиво-бели скали. Орелът прави няколко кръга над този връх и се връща при мен.
Време е да се връщаме. Летим над зелената безкрайност. Стигаме до червения плаж. Точно над пещерата правим няколко кръга. Тогава виждам много коне, които бягат по плажа. Играят, гонят се. Много са. Червени, кафяви, черни, а моят, белият кон не се вижда. Орелът ми кима да погледна към морето. Ето го... Моят кон... Качвам се на него и се връщаме през оградата от вертикални скали на зеления плаж. Конят ме оставя с някаква загадъчна усмивка. Сякаш ми казва: стига ти за днес, не бързай, всичко с времето си...
Морският кон навлиза в морето... а аз си оставам на плажа... в Зеления залив...
***
петък, 20 януари 2017 г.
четвъртък, 19 януари 2017 г.
червения залив
На брега на морето съм. В познатия залив. Там, където Морския кон ме разходи преди време.
Изгрев е. Слънцето е червено и голямо.
Отново имам среща с Морския кон. Ето го. Излиза тържествено от позлатените вълни. Не я разбирам тази тържественост, но я усещам.
Тръгваме по брега, на границата между вода и суша. Миналия път Конят ме заведе до края на залива, при високите скали във водата.
Сега Конят ме води пак при тях. Днес продължаваме. Преминаваме отвъд скалите. Това е друг залив, но съвсем различен от този, от който идваме. Плажната ивица е също широка, но веднага след нея е стена от високи червени скали. Точно такива червени скали имаше в каньона, където Орелът ме заведе преди време.
Съвсем наблизо в скалите има отвор на пещера. Голям отвор. Знам, че когато има прилив, морската вода навлиза в пещерата. Моля коня да влезем, да погледнем, но той се колебае.
Оглеждам наоколо, оглеждам скалите над отвора на пещерата. И точно там, на една издадена напред скала стои Орелът. Той кима и тримата влизаме в пещерата. Орелът ни води. Влизаме навътре и вместо да става по-тъмно, всичко се вижда, особена светлина има. Пещерата е просторна, от червени скали. Таванът е в сводове, изненадващи с гладкостта си. Прецизно дялани са. Влизаме все по-навътре. Искам още. Но Орелът ни извежда в залива.
Конят ме оставя с обещание, че пак ще се върнем.
Поглеждам Орела, а той... се усмихва...
***
Изгрев е. Слънцето е червено и голямо.
Отново имам среща с Морския кон. Ето го. Излиза тържествено от позлатените вълни. Не я разбирам тази тържественост, но я усещам.
Тръгваме по брега, на границата между вода и суша. Миналия път Конят ме заведе до края на залива, при високите скали във водата.
Сега Конят ме води пак при тях. Днес продължаваме. Преминаваме отвъд скалите. Това е друг залив, но съвсем различен от този, от който идваме. Плажната ивица е също широка, но веднага след нея е стена от високи червени скали. Точно такива червени скали имаше в каньона, където Орелът ме заведе преди време.
Съвсем наблизо в скалите има отвор на пещера. Голям отвор. Знам, че когато има прилив, морската вода навлиза в пещерата. Моля коня да влезем, да погледнем, но той се колебае.
Оглеждам наоколо, оглеждам скалите над отвора на пещерата. И точно там, на една издадена напред скала стои Орелът. Той кима и тримата влизаме в пещерата. Орелът ни води. Влизаме навътре и вместо да става по-тъмно, всичко се вижда, особена светлина има. Пещерата е просторна, от червени скали. Таванът е в сводове, изненадващи с гладкостта си. Прецизно дялани са. Влизаме все по-навътре. Искам още. Но Орелът ни извежда в залива.
Конят ме оставя с обещание, че пак ще се върнем.
Поглеждам Орела, а той... се усмихва...
***
понеделник, 16 януари 2017 г.
Оазис
Орелът...
Дойде с вятър, силен, сред дюните на пустиня. Орелът носи бяла превръзка, миналия път беше черна. Сложи ми я и вятърът се засили. Превръзката на очите не ми пречи да виждам как се вдига пясък от дюните и се получават бели дъги.
Политаме с Орела нагоре. Пустинята е като море от дюни с проблясващи бели вълни от вдигнатия пясък. Вятърът утихва, а ние продължаваме да се реем над пустинята... Виждам нещо в дясно и знам, че е оазис.
Изведнъж слизаме сред оазиса на нещо като площад. По средата му има кладенец- зидан от правилни каменни блокове. Няма хора, но се вижда нещо като палатки - къщите им. Нищо живо няма освен Орела и мен на това място.
Искам да се разходя наоколо, но усещам как Орелът не ми позволява. Искам да видя кладенеца по-близо, той пак ме спира. Оглеждам се наоколо и виждам пътеки, които са изоставени, обрасли. Тръгвам по една от тях. Орелът ми позволява.
Вървя напред по пътеката, а тя става по-чиста и по-проходима, сякаш се отдръпва всичката изоставеност пред мен. Излизам на края на оазиса. Орелът е с мен. Пустинята пред нас е някак по-приветлива, слънчева. Слънцето е насреща и клони към залез. Орелът ми маха превръзката, взима я и полита с нея към слънцето.
Появи се Вятърът... и ме довя в тоя свят ;)
***
петък, 6 януари 2017 г.
Орелът
В гората съм. Не е обикновена гора, а е джунгла. Не
се чувствам загубена.
Но ето, идва Орелът слага ми превръзка на очите и ме подканя да летя с него. Много е лесно. Само, който не е летял с Орел може да се страхува и да си мисли, че е някаква трудност. Той ме води. Чувам звуците на джунглата - птиците, вятъра, шума на листата. Знам, кога минаваме край храсти, кога край големи дървета, кога листата са широки, кръгли, кога са дълги и тесни...
Летим и стигаме до едно поточе. Въпреки превръзката виждам облите, светли камъчета, бистрата вода. Малко поточе, един разкрач е само. До поточето има дърво, високо, не се вижда върха му. Стеблото е право, дебело, с почти гладка кора, в светлокафяв цвят е. Има клони, по-скоро рехави, които не ни пречат да летим леко нагоре. Описваме спирала около дървото. Почти сме на върха му. Издигаме се нагоре и се вижда всичко.
Разбирам, че съм при извора на рекичката, която минаваше през залива на онзи плаж, където с Коня се разхождахме и от където миналия път Орелът ме взе. Вижда се гората-джунгла. Зелените дървета са почти до хоризонта, а там се белее плажа на залива и спокойното море. Небето насреща също е ясно и спокойно.
Усмихвам се. Чувствам се намерена. С Орела политаме пак край дървото, но този път слизаме по-бързо с полета. До извора на реката сме. Орелът пие вода и кани и мен да направя същото. Загребвам с шепи и отпивам. Разбирам, че ми каза да си измия очите. Това отми превръзката. Орелът се усмихна. Усмихвам му се и аз. Полита с усмивка край мен и не бърза да си тръгва....
Орелът остана с мен... И ми е леко... защото мога да летя...
***
Но ето, идва Орелът слага ми превръзка на очите и ме подканя да летя с него. Много е лесно. Само, който не е летял с Орел може да се страхува и да си мисли, че е някаква трудност. Той ме води. Чувам звуците на джунглата - птиците, вятъра, шума на листата. Знам, кога минаваме край храсти, кога край големи дървета, кога листата са широки, кръгли, кога са дълги и тесни...
Летим и стигаме до едно поточе. Въпреки превръзката виждам облите, светли камъчета, бистрата вода. Малко поточе, един разкрач е само. До поточето има дърво, високо, не се вижда върха му. Стеблото е право, дебело, с почти гладка кора, в светлокафяв цвят е. Има клони, по-скоро рехави, които не ни пречат да летим леко нагоре. Описваме спирала около дървото. Почти сме на върха му. Издигаме се нагоре и се вижда всичко.
Разбирам, че съм при извора на рекичката, която минаваше през залива на онзи плаж, където с Коня се разхождахме и от където миналия път Орелът ме взе. Вижда се гората-джунгла. Зелените дървета са почти до хоризонта, а там се белее плажа на залива и спокойното море. Небето насреща също е ясно и спокойно.
Усмихвам се. Чувствам се намерена. С Орела политаме пак край дървото, но този път слизаме по-бързо с полета. До извора на реката сме. Орелът пие вода и кани и мен да направя същото. Загребвам с шепи и отпивам. Разбирам, че ми каза да си измия очите. Това отми превръзката. Орелът се усмихна. Усмихвам му се и аз. Полита с усмивка край мен и не бърза да си тръгва....
Орелът остана с мен... И ми е леко... защото мога да летя...
***
сряда, 4 януари 2017 г.
на белия връх
В онзи залив съм...
Морето пред мен е безбрежно. Море и небе се сливат в безкрайността. Пясъчната ивица е широка, а пясъкът е ситен, златен искри от слънчевите лъчи. Зад мен постепенно се издигат полегати зелени хълмове със заоблени върхове. В средата на залива се извива рекичка. Изворите й са някъде между хълмовете. Водата е прозрачна, спокойна, с отблясъци, породени от слънчеви лъчи. Малко над залива има равна зелена поляна.
Орелът идва при мен. Повежда ме, а наоколо са зелените хълмове с правилни заоблени върхове. Отиваме на един връх, от където се вижда надалеч. Виждам в далечината бял, скалист връх, много по-висок от околните, но той е като продължение на един от тях. Политаме и оттам, от високото, виждам морето, небето, вече изплетено с бели перести облаци. Когато се обръщам назад виждам пак хълмове, но някак по-големи, с вековни гори.
Орелът полита над тях, прави кръгове над хълмовете, някъде по два - три пъти, някъде само по един път. Имам усещането, че Орелът ми показва нещо. Знам, че там, в горите има нещо скрито, някакви тайни, може би. Разбирам, че Орелът ще ми ги покаже някой ден. Днес ми показа колко е величествена дори еднаквостта на хълмовете.
През цялото време ми е особено леко и спокойно. Политаме обратно. Пред нас морето сияе със светлинни проблясъци. Орелът ме оставя на поляната, до рекичката, която се влива в морето. Това е същото място, където Морският Кон ме разхожда...
Морето пред мен е безбрежно. Море и небе се сливат в безкрайността. Пясъчната ивица е широка, а пясъкът е ситен, златен искри от слънчевите лъчи. Зад мен постепенно се издигат полегати зелени хълмове със заоблени върхове. В средата на залива се извива рекичка. Изворите й са някъде между хълмовете. Водата е прозрачна, спокойна, с отблясъци, породени от слънчеви лъчи. Малко над залива има равна зелена поляна.
Орелът идва при мен. Повежда ме, а наоколо са зелените хълмове с правилни заоблени върхове. Отиваме на един връх, от където се вижда надалеч. Виждам в далечината бял, скалист връх, много по-висок от околните, но той е като продължение на един от тях. Политаме и оттам, от високото, виждам морето, небето, вече изплетено с бели перести облаци. Когато се обръщам назад виждам пак хълмове, но някак по-големи, с вековни гори.
Орелът полита над тях, прави кръгове над хълмовете, някъде по два - три пъти, някъде само по един път. Имам усещането, че Орелът ми показва нещо. Знам, че там, в горите има нещо скрито, някакви тайни, може би. Разбирам, че Орелът ще ми ги покаже някой ден. Днес ми показа колко е величествена дори еднаквостта на хълмовете.
През цялото време ми е особено леко и спокойно. Политаме обратно. Пред нас морето сияе със светлинни проблясъци. Орелът ме оставя на поляната, до рекичката, която се влива в морето. Това е същото място, където Морският Кон ме разхожда...
розата
Почувствах умора и най-логично е да си легна. Все пак имам тази възможност, а тя е и въпрос на някакви избори мои.
Изведнъж усещам, че вдишвам през ходилата си и в следващия миг виждам роза пред сърцето си. Прекрасна роза, от най-прекрасните, които съм виждала. А аз съм виждала доста прекрасни рози /това споменавам като доказателство за моята скромност, ако някога стане дума, та да се знае ;) / Та за розата... която при издишване се разцъфтява и от нея излизат лъчи... Златни, искрящи, отлитащи в безкрая...
На брега съм, на брега на безкрайно море. Идва Моят Морски кон. Той ме покани и аз се качих на гърба му. Сякаш цял живот съм яздила коне. Разхождаме се по брега и...
Потърсих Орела пред нормален храм /каквото и да значи това/. Ходих до пирамидите в Египет. Разходих се край Сфинкса, който също крие тайни, защо да не е и храм. Но Орелът се появи и направи само един кръг над пресечена пирамида. Ха, това е пирамидата на Луната... Стъпалата за изкачване... етажите... Гледам и се удивлявам на правилните стъпала.
А Орелът ме чака пред пещера, с огромна входна зала. /Ама това е друга пещера, не е онази./ Изненадвам се когато сядаме насред залата и слушаме музика. Акустиката е великолепна. Музиката прекрасна. Истинска омая. Разочарованието, което ме споходи, когато Орелът не ме разходи в пирамидата, сега се стопява от вълшебната музика. Музиката ме освобождава от мисли, чувства, настроения... Аз съм всичко... Аз съм свят...
Музиката е така пленяваща, не искам да тръгвам. Орелът ме подканя да тръгна, а той... си остана... Усещам, че има нещо, което не е за мен и трябва да вървя. Знам, че музиката е увертюра към нещо, което ще се случи след мен...
***
Изведнъж усещам, че вдишвам през ходилата си и в следващия миг виждам роза пред сърцето си. Прекрасна роза, от най-прекрасните, които съм виждала. А аз съм виждала доста прекрасни рози /това споменавам като доказателство за моята скромност, ако някога стане дума, та да се знае ;) / Та за розата... която при издишване се разцъфтява и от нея излизат лъчи... Златни, искрящи, отлитащи в безкрая...
На брега съм, на брега на безкрайно море. Идва Моят Морски кон. Той ме покани и аз се качих на гърба му. Сякаш цял живот съм яздила коне. Разхождаме се по брега и...
Потърсих Орела пред нормален храм /каквото и да значи това/. Ходих до пирамидите в Египет. Разходих се край Сфинкса, който също крие тайни, защо да не е и храм. Но Орелът се появи и направи само един кръг над пресечена пирамида. Ха, това е пирамидата на Луната... Стъпалата за изкачване... етажите... Гледам и се удивлявам на правилните стъпала.
А Орелът ме чака пред пещера, с огромна входна зала. /Ама това е друга пещера, не е онази./ Изненадвам се когато сядаме насред залата и слушаме музика. Акустиката е великолепна. Музиката прекрасна. Истинска омая. Разочарованието, което ме споходи, когато Орелът не ме разходи в пирамидата, сега се стопява от вълшебната музика. Музиката ме освобождава от мисли, чувства, настроения... Аз съм всичко... Аз съм свят...
Музиката е така пленяваща, не искам да тръгвам. Орелът ме подканя да тръгна, а той... си остана... Усещам, че има нещо, което не е за мен и трябва да вървя. Знам, че музиката е увертюра към нещо, което ще се случи след мен...
***
събота, 31 декември 2016 г.
танцът на стълбите
Имам среща със Змията...
Усещам я особено, сигурно защото и аз съм змия ;). Издига се над мен и ме повежда нагоре. Не много, но достатъчно, за да ми покаже безкрайни зелени хълмове, заоблени до безкрайния хоризонт, а над него небето е светло синьо с леки, перести и бели облаци. Там, на високо, е хубаво и не ни се връща. С неохота поемаме надолу и си обещаваме пак да се срещнем.
Време е да поема към... джунглата. Зелена, гъста, но не е непроходима. Големи зелени листа, кръгли и дълги, високи дървета. Истинска джунгла си е. Разхождам се из джунглата дълго. Пред мен се спуска стълба оплетена от лиани. Не се чудя дълго, качвам се на първото й стъпало. С другия крак стъпвам и на второто. Стълбата ме понася из джунглата. Виждам пред мен бяла светлина сияеща от конус, който се спуска отгоре. Стълбата спира, а наоколо джунглата си е същата. Започвам да се изкачвам, но не броя стъпалата.
Светлината ме вика да се качвам. Стигам до двадесет и третото стъпало. Знам, че е то, нима някой ще оспорва. Оглеждам се и виждам много стълби, подобни на моята. Има много хора - на различни стъпала. Виждам и познати, които са на първо стъпало и такива, които опитват да се качат на първото.
Над мен има стълба и тя е по-специална. Там, на тридесет и четвъртото стъпало е моя специална приятелка, повече от приятелка е. Усмихвам се. Стълбата се люлее, като танц. Ето, че и другите стълби затанцуваха. Вече съм на двадесет и седмото стъпало. Танцът на стълбите е красив, омагьосващ и не знам колко продължава.
Време е за слизане. Няма да слизам стъпало по стъпало, ще се спусна по въже. Защото го мога ;)
***
Абонамент за:
Публикации (Atom)