танцът на стълбите

Имам среща със Змията... 
Усещам я особено, сигурно защото и аз съм змия ;).  Издига се над мен и ме повежда нагоре. Не много, но достатъчно, за да ми покаже безкрайни зелени хълмове, заоблени до безкрайния хоризонт, а над него небето е светло синьо с леки, перести и бели облаци. Там, на високо, е хубаво и не ни се връща. С неохота поемаме надолу и си обещаваме пак да се срещнем.
Време е да поема към...  джунглата. Зелена, гъста, но не е непроходима. Големи зелени листа, кръгли и дълги, високи дървета. Истинска джунгла си е. Разхождам се из джунглата дълго. Пред мен  се спуска стълба оплетена от лиани. Не се чудя дълго, качвам се на първото й стъпало. С другия крак стъпвам и на второто. Стълбата ме понася из джунглата. Виждам пред мен  бяла светлина сияеща от конус, който се спуска отгоре. Стълбата спира, а наоколо джунглата си е същата. Започвам да се изкачвам, но не броя стъпалата. 
Светлината ме вика да се качвам. Стигам до двадесет и третото стъпало. Знам, че е то, нима някой ще оспорва. Оглеждам се и виждам много стълби, подобни на моята. Има много хора - на различни стъпала. Виждам и познати, които са на първо стъпало и такива, които опитват да се качат на първото. 
Над мен има стълба и тя е по-специална.  Там, на тридесет и четвъртото стъпало е моя специална приятелка, повече от приятелка е. Усмихвам се. Стълбата се люлее, като танц. Ето, че и другите стълби затанцуваха. Вече съм на двадесет и седмото стъпало. Танцът на стълбите е красив, омагьосващ и не знам колко продължава.  
Време е за слизане. Няма да слизам стъпало по стъпало, ще се спусна по въже. Защото го мога ;)

***

пещерата с музиката

Тази сутрин се приготвих за разходка, която се провали, защото валеше. Седнах на компютъра да работя, ама... То в дъждовно време най-хубаво се спи...
Легнах си пак и си поспах добре. Все пак никакви половинчати работи. Сядам си, настройвам за работа и си спомних... 
Сънят... 
... Тръгнали сме семейно на разходка. Отиваме в пещера близо край нас, даже името и зная. Влизаме, но на входа се оказвам сама. Другите ги няма. Висока е пещерата, но пътеката прави завой и аз за малко да се откажа, защото е тъмно. Престраших се и направих още две-три крачки. Пред мен има светлина от един отвор на тавана на пещерата. Тръгнах и видях много хора напред и назад... Направих завоя и се оказах в голяма зала. Чувах музика и знаех, че това е пещерата с музиката, в която бях с Орела. Но нещо не беше съвсем същото. Да, музика имаше, приятна, даже имаше пейки за сядане. Оглеждах се и за завъртях около себе си. Видях, че  има и електрически светлини, към които тръгнах.
Попаднах в друга зала, където някакви хора, силно казано е оркестър, си настройваха инструментите и се учеха как се свири. Един показваше на друг как се свири с флейта. Звуците наоколо бяха скърцащи. Нямаше начин това да се чува в предната зала. Там музиката бе хармонична и приятна, а тук даже ме гони. 
Разочарована тръгнах да се връщам. Видях друг тунел, доста широк, а навътре разни сергии. Истински битпазар. Усетих отвращение, че нещо толкова хубаво са превърнали в пазар и уверено тръгнах към изхода. Все още срещам много хора. 
В първата зала пак се поспрях. Отново приятна музика и това е чудо - само на няколко крачки. Тръгнах окончателно, но се движех бавно. Край мен хората си минаваха, но забелязах, че един мъж забавя или ускорява крачките си според моите. Вървеше от ляво на около два метра от мен и крачка назад. Не му обърнах внимание, но после го погледнах - добре сложен мъж, на около 35-40, с нищо неразличаващ се от другите. С нищо, ама не съвсем, изглеждаше си готин.. Изведнъж ме хвана страх и си потърсих джобовете. Имах само ключове и портмоне, а в другия джоб нямаше телефона. Зачудих се къде е, но нали излизам, скоро ще видя семейството си и той не ми трябва.
Продължих спокойно напред. Аз си вървя и мъжът след мен... Излязох на горската пътека, сравнително широка, с малки храсти. Край пътеката имаше глог. Червените му плодове излъчват топлината на есента. Вървя си, а тайнственият мъж ме настига и заговаря. Вече не се страхувам.  Не знам какво говорихме, беше по-скоро като анкета - той пита, аз отговарям, но нямаше нищо притеснително във въпросите му. Преди да се разделим ми каза, че музиката в пещерата е била много приятна...
А аз си мислех, че само аз я чувах, защото всички бяха заети с пазара. Вече знаех, че и друг е чул и се е насладил на вълшебната музика.  
Усмихна ми се. Усмихнах му се...

***

усещане-спомен

Случи се миналата нощ, на разсъмване. Все още си спомням усещането и убеждението, което ме кара да се усмихвам и да ми става топло /не физически, де/. 
На разсъмване, тогава когато се разбуждах. Знам, че сънувах нещо важно и хубаво, но нямам никакъв спомен. Споменът и убедеността е, че там, в онзи момент, на границата на съня и будността, чувах музика, хорови песни. Това бе Ангелския хор... музика, която изпълва, завладява, повдига, сияе...
Все още много силно е това усещане-спомен в мен.

***

моят път

Измина година от пневмонията ми. Напоследък се питам защо не успях да си наложа да правя йога след болестта в някакви по-разумни срокове, когато вече бях възстановена физически. И това, въпреки, че знам, че практиките ми носят усещания, ползи, които нищо друго не може да ми даде. 
Всеки път ми преминава мисълта: не беше готова. И никакво друго обяснение. От скоро ми  идва  друга мисъл: страхуваше се. И отново без обяснение. 
Днес мисля, че знам. Усещанията, които имам би трябвало да ги осмисля, да приема промяната, която идва с тях. Може това е страха от промяна, която идва бързо, която не винаги разбирам, може би. 
Разбиране, осъзнаване, приемане - това са едни понятия / за мен /, които по някакъв начин се преплитат и нямат границите, които имат в ежедневието. Знам, че се страхувам да не се вземам много на сериозно, но защо не знам. Пътешествията които ми се случват би трябвало да ме учат, но не винаги мога да разбера урока. Или поне така си мисля, защото няма покритие от ежедневието. /Пиша неща, които ми идват, думи, които не са точните, но сякаш носят смисъла/ 
В този ред на разхвърляни мисли си мисля, че сега отново е най-точния момент да се върна. Това, което се случва, силата, с която се случва, ме кара да го мисля. Практиките, откакто се върнах, се броят на пръсти. Първия път усетих медитативното състояние към края на практиката. Всеки път то идваше по-рано и по-рано. Вече идва още в началото. Може би още с първите осъзнати вдишвания за изпяването на мантрата... Сякаш всичко, до което бях стигнала до миналата есен, сега се връща, но с по-голяма сила, убедителност и особена мотивация. 
Не искам да се страхувам, въпреки, че и сега се промъкват едни такива мисли - сaботьори. Ще ми се да мисля, че днес съм готова за промяна, от която имам нужда и това е Пътят...
Моят път...


***

едно начало

Тази вечер пак седнах по-сериозно да работя. 
И пак ми долипсва Валерий Леонтиев. Пуснах си го, ама то не едно. Усетих, че освен това искам да чета нещо... по-така... по-енергийно-мислено
И пак ми се дотърсиха разните камъни... 
И пак... пренесох се.. в друг свят..
Мислите ми пак се проясниха и пак ми заспори работата...
Не знам... Но едно "знам" - не е случайно!
И няма никакво значение причината, обяснението, логиката...
Аз просто се потапям... потъвам...

Споделих това и след петнадесет минути вече знаех, че ми трябва Ново място.
Това е мястото ми за споделяне на необичайните ми преживявания, мисли, усещания, които ме сполетяват по Пътя ми към себе си. Сполетяват, разбира се, в най-хубавия, вълнуващ, вълшебен и магичен смисъл. 
И така, имам си ново място, където ще си споделям това, което не мога да кажа на друго място.
Споделеното по-горе усещане вероятно е вид медитативно състояние, което се предизвиква от концентрация в работа, от музика, от уникален глас, а може би и от нещо, което знам, но не намирам думи, за да го опиша.
Сигурна съм, че споделянето ще ми помага по Пътя ми към самата себе си. По Пътя на моето самоосъзнаване, самоопознаване, себереализиране...

***